Интервю с автора, в. "Ретро":

- Г-н Първанов, какво ново ще научат читателите за хайдушката съпротива през годините на османското владичество от вашата книга?

- Идеята ми когато започнах работата по тази книга бе тя да е цялостно изследване на хайдутството като явление и за неговите представители от гледна точка на българския фолклор: песните преданията и легендите, от една страна, и на научните изследвания от друга През годините досега, хайдутството се е разглеждало, но предимно еднопланово от страна на фолклористи филолози и историци. Целта ми беше да се направи едно интердисциплинарно изследване и да се представи образът на хайдутина в неговата пълнота. Защото само тогава би могла да бъде изяснена неговата същност. Която оказва се не е никак проста и еднопосочна каквата бе утвърдената теза повече от 100 години.

Хайдутите далеч не са само положителните герои, народни закрилници и отмъстители, за каквито биваха представяни в книгите и учебниците. Те са сложно и противоречиво  явление търпящо една еволюция и морално и идеологическо израстване през вековете. Първите хайдути всъщност са чиста проба разбойници, престъпници и отрицателни герои. И това се вижда от съдържанието на запазените за тях народни песни и разкази. Те нападат не само представителите на османските завоеватели но и свои сънародници, като целта им е лично облагодетелстване и в таци цел няма нищо благородно или достойно за пример и подражание. Дори и когато някой хайдутин излиза в гората воден от жаждата за лична мъст, след като утоли тази жажда той не се връща обратно вкъщи, а продължава да напада и граби. Първите хайдути са разбойници и това е безспорно. В същото време обаче в някои от тях има и онова робинхудовско начало. Те ограбват и взема от богатите и дават на бедните. И това им спечелва симпатиите на последните. Едно от нещата кито задължително трябва да бъдат отбелязани е, че хайдутите далеч не са само българи. В историческите извори има данни и за мюсюлмани такива. И дори за смесени хайдушки дружини, в които участват заедно един до друг участват българи и османци.

- Променя ли се през вековете образът на хайдутина?

- Да! Всичко, което казахме дотук, се отнася за хайдутите отпреди Възраждането. През втората половина на 19-ти век настъпва еволюция у българските хайдути. Част от тях прегръщат идеите на Раковски за бъдещата освободителна борба и за четническата тактика и от горски и кърски бандити се превръщат в действително осъзнати борци за национално освобождение. Други си остават разбойници. А трети успяват да съчетят и двете дейности. Панайот Хитов е водач на оргаизираните български чети и се бори за свободата на България, но това не му пречи по време на Руско-турската война да причаква и да ограбва в планинските проходи бягащите османлии. Вълчан войвода е един от най-богатите хайдушки главатари, натрупва богатствата си с нападения и грабежи, но в същото време е готов да даде цялото си имане на Русия, за да й плати да се вдигне тя на война срещу Турция и да освободи родината му. Това още веднъж показва противоречивостта на българските хайдути.

- Какво е участието на хайдутите в освободителните борби на българския народ?

- За участието в освободителните борби по време на Възраждането е ясно. Хайдушки чети организирани в съседните балкански държави трябва да вдигнат на въстание целия български народ. Хайдути участват в национаноосвободителните движения на другите балкански народи, в Априлското въстание, в Руско-турската освободителна война. Те помагат за оттеглянето на бежанците след потушавнето на неуспешните въстания. Не толкова просто е да се отговори на въпроса за участието на хайдутите в борбите на нашия народ срещу османците преди Възраждането и причината за това е липсата на достатъчно източници. Така например за български хайдути се говори още по време на кръстоносните походи на Владислав Варненчик през 1443-44 г., както и по време на походите на влашко-молдовския княз Михаил Витязул на юг от Дунава. Хайдушко участие учените намират и в двете търновски въстания в Чипровското въстание и в това на Карпош. Но пак ще повторя, че същинското хайдушко участие е през Възраждането.

- В книгата си наблягате на един слабо изследван въпрос – за участието на български хайдути в борбите на др. поробени християнски народи: Велко Кондо Дядо Ильо, Сава Бинбаши и др. Защо?

- Да, оказва се, че една никак не малка част от българските хайдути се проявяват и като интернационалисти. Те се борят за освобождението не само на съседните балкански народи, но и на една Италия например, участието в отрядите на Гарибалди. Това е знак за осъзнатостта на нашите хайдути. Те поставят като своя цел вече не материалното си облагодетелстване, а борбата срещу потисниците. И то не само на своя, а и на чуждите народи. И са записали имената си със златни букви в Пантеона на освободителните движения на европейските народи.

- В книгата Ви има изнесени интересни някои дори сензационни факти около отделни хайдути за които обиконвено не се говори за да не се компрометира героичният им „ореол”. Вие обаче като че ли развенчавате този „ореол” ?

- Както вече казах в ачалото до Възраждането хайдутите в преобладаващата си част са разбойници и в тях няма нищо героично. Някои като Индже, Кара Колю Кондо и др. са бивши еничари или предвождат кърджаийски банди, нападат и убиват и християни и мюсюлмани. След това обче изведнъж като че ли у тях настъпва някакво просветление и осъзнаване и от народни мъчители те се превръщат в народни закриници. Всъщност това не е съвсем така. Или поне не при всички. Например през годините се коментира тази радикална трансформация на Индже войвода който от разбойник и убиец става „крило за сиромаси”.  Според мен истината е доста по-простичка от изписаните оди и дитирамби в негова чест. Индже е кърджалия и е назначен от тцепника Пазвантоглу за отговорник и негов човек в Сливенския регион. Той разбира, че ако продължава да се държи с хората зверски, няма да има никаква полза и дори в един момент те могат да минат на страната на неговия противник, султана. Затова решава да се отнася с тях внимателно и да поддъжа добри отношения за де се чувства и самият той сигурен. В книгата съм се опитал да открия и представя поне един неизвестен факт за конкретния хайдутин, с което да привлека вниманието на читателя.

- В книгата присъстват и немалко жени хайдутки. Това тяхно участие като съпротива срещу робството ли е или е и част от личния бунт срещу безправното положение на жената в патриархалното общество?

- На първо място аз бих искал да отбележа, че традиционно се смята, че през османското владичество българката е била напълно безправна и безгласна буква в семейството. Но това не е точно така. Мъжът е главата на семейството, той отговаря за сигурността и за осигуряване прехраната на семейството. Но на жената е отредена не по-малко важната задача за отглеждането и възпитанието на децата и грижата за къщата и домакинството.

Ако погледнем дори и само художествените произведения с теми от Възраждането, ще видим, че мъжете винаги са се съветвали със своите съпруги преди да пристъпят към някое важно начинание. Защото според една поговорк от онова време: „Мъжът е тялото но жената е главата.” Т.е. в мъжа е действието, но жената е тази, която го напътства и съветва. Конкретно при жените хайдутки, това е една изключително неизследвана тема от гледна точка на психологията например. В онова време жена да напусне дом съпруг и дете и да заживее в гората, сама сред други мъже, наистина си е било героизъм. Но според мен би било пресилено да се търсят корените или прояви на някакъв социален бунт в едно подобно поведение и проява.

- Защо смятате, че темата за хайдутството е интересна и полезна за българина днес?

- Днес в условията на глобализацията, която поглъща и изяжда историческата памет на цели народи, единственият начин да се спасим и да се съхраним като нация е да успеем да запазим своята история. Но не между страниците на дебелите книги, а в съзнанието ни. Народ, който не познава своето минало, не може да има и достойно бъдеще.