Иван Пейчев (1916-1976) е сред най-уникалните ни и самобитни поети. Критиците механично го причисляват към литературата от 40-те и 50-те години на ХХ в. редом с имена като Валери Петров, Далчев и Александър Геров. Ярката му индивидуалност и пълната неприспособимост в света обаче го сродяват повече с поколението творци от 20-те и 30-те. В същото време цяла плеяда интелектуалци от 80-те го издигат за свой кумир и разпалват мита за апокрифната му бохемската поезия. Духовната му вглъбеност и съдбовното изживяване на поетичния акт пък предопределят неувяхващата модерност на стиховете му и днес. А фактът, че по-голямата част от творбите му са публикувани едва няколко десетилетия след смъртта му, пораждат легендата, че поезията му наистина е безсмъртна.

Настоящата книга събира всички съхранени негови стихове, както и двете му най-известни пиеси.

"Той самият беше въплъщение на поезията."

Тончо Жечев

"Иван Пейчев е този, в чието лице поезията се чества ежедневно, самото му присъствие (...) инициира празник на поезията."

Михаил Неделчев

„Той знае тайната на паузите между думите (…) и оная тъй рядко интимна интонация (…), която единствена възстановява невинността - първичното предназначение на думите“

Христо Фотев

 „Пейчев – загадъчният тъмен принц на поезията“

Иван Теофилов

„Иван Пейчев е гигантски поет,  неповторим, автентичен, един от най-фините и деликатните лирици редом с Яворов, Дебелянов, Христо Фотев, Борис Христов, Константин Павлов…"

Коста Костов

"С истинска осанка на месия, ненадминат волнодумец, мълчаливец маг: величествено присъствие"

Любен Петков