630 ГОДИНИ ОТ ПОСЛЕДНИЯ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД ЗА СПАСЯВАНЕ НА ЕВРОПА

Битката при Никопол, състояла се на 25 септември 1396 г., кулминацията на обявения през 1394 г. от папа Бонифаций IX Кръстоносен поход против турците за освобождение на Европа. Това е предпоследния голям кръстоносен поход на Изток (последният е Варненският 1443 – 1444 г.) и един от най-героичните и трагични опити на Европа да окаже отпор на нашествието на османците в Европа.

За тези събития разказва премиерната книга на изд. "Милениум" "Никополският кръстоносен поход 1396 г. и установяването на османците в Европа" от историка Милен Петров. Изданието е том № 30 в елитната поредица "История на войните" и е посветена на 630-годишнината от героичните събития край Никопол.   

Последните два кръстоносни похода, които преминават през нашите земи, често са неглижирани от историографията и дори в някои издания им е "отнет" рангът на същински кръстоносен поход. Изследването на Милен Петров обаче доказва тъкмо обратното - по мащаб, цели, въоръжение и стратегия Никополският кръстоносен поход е замислен и реализиран като истинска война на християнството срещу исляма и като отлично планиран и обезпечен опит да се защитят културните и верски традиции на Европа пред надвисналата опасност от Изток.  

Командващ похода е 24-годишният граф Жан Безстрашни (Жан дьо Невер), син на бургундския херцог Филип Смели. Кавалерията е под командването на френския маршал Жан льо Менгр, известен като Бусико. Редиците на кръстоносците включват французи, англичани и германци, към които се присъединява крал Сигизмунд фон Люксембург от Унгария със своята войска. С венециански кораби по Дунава пристигат от Родос малък брой рицари йоанити начело с великия магистър на ордена на Свети Йоан Филибер дьо Наяк. Войводата на Влашко - Мирча Стари, васал на Унгария, също се включва в кръстоносната войска със значителна сила. Обединената армия пресича Дунав при Железни врата, като прехвърлянето с лодки и понтони трае цели осем дни!

Френският маршал Жан льо Менгр разказва, че когато кръстоносната армия стигнала под стените на Видин, „излезе от града господарят на този град, който беше православен християнин и беше подчинен насила от турците. Той предаде града и цялата си земя на унгарския крал, а също и всички турци, които бяха вътре в града“. Кръстоносците плячкосват районите, през които минават. Рахово (днес Оряхово) е разграбен, а жителите му турци са пленени и убити. 

Кръстоносците не носят обсадни машини, а Никопол е добре снабден и защитен, но защитниците на вярата се надяват, че султан Баязид I е твърде зает да обсажда Константинопол и няма да се появи скоро. Той обаче вдига обсадата на престолния град и насочва войска си в бърз ход към Никопол. Подкрепен е от сръбския княз Стефан Лазаревич с тежко въоръжената му конница.

Битката е ожесточена и завършва с поражение на кръстоносците след появата на сръбските рицари, които се бият на страната на турците. Разгромът е последният удар срещу загиващото Второ българско царство и с него угасва една от последните европейски надежди за спасяването на Константинопол от турците.

На 26 септември Баязид заповядва екзекуцията на над 10 000 пленници като отмъщение за убийството на турци в Оряхово. Младежите под 18 години той запазва за собствената си армия или продава в робство.

След битката при Никопол Видинското царство пада под турска власт, а цар Иван Срацимир е пленен и затворен в Бурса.