ЗАЩО ЖУРНАЛИСТ ОБХОЖДА ГРОБИЩАТА

Разговаряме с Иван Първанов, журналист от Велико Търново, който неотдавна издаде първи по рода си том "Градовете на мъртвите. 150 от най-забележителните гробища по света". Книгата е своеобразен пътеводител на заупокойните паркове нашир и надлъж по земното кълбо и - въпреки мрачната си тематика - се помага невероятно увлекателно четиво. Авторът споделя, че е отделил голяма част от свободното си време лично да посети описваните гробища, да се разходи по алеите им, да направи снимки на паметниците на най-известните личности, почиващи в тях. Опитваме се да разберем какво го вдъхновява и защо е избрал точно тази тема.

- Господин Първанов, как хрумна да съберете информация за 150-те най-забележителни гробища по света в книгата си „ Градовете на мъртвите ”?

- Темата за погребалните ритуали ми е интересна още от студентските години, когато, макар и накратко, изучавахме начините, по които древните народи са изпратили своите покойници след смъртта. Моите издатели от „ Милениум ” подкрепят идеята ми, за което им благодаря. В началото подходих към темата със известни опасения, че това ще е една скучна и мрачна материя. Когато обаче започнах да правя проучванията си, бях изумен от огромно количество интересна информация, която се откри пред мен. На практика виждах един непознат, но безкрайно впечатляващ свят - далеч не мрачен и тъжен, дори напротив: цветен, весел и пълен с живот. 

- Как са се отнасяли със мъртвите древни народи? По какъв начин са извършвани най-ранните погребения, открити от археолозите ?

- Въпросът какво да правите с тялото на започващите в началото не е интересен особено древните хора. Те просто са оставили телата да бъдат изядени от хищниците. На един по-късен етап, след откриването на огъня, някои народи започват да ги горят. А други пак ги полагат в земята. Всъщност за някакво „отношение” към тялото на покойниците обаче, можем да говорим след възникването на божествените пантеони и на вярата в живота след смъртта. 

- В хода на цялата цялата религия и култура по земното кълбо са наложени различни начини за прощаване с тялото на починалите. Имате ли обичаи, които могат да ни изненадват или дори да стреснат ?

 - Има малко, меко казано, смущаващи и нестандартни начини за прощаване с тялото на близките. На остров Мадагаскар определен период след погребението мъртвите си изваждат от гробовете , в тяхна чест се устройват пиршествата, а живите танцуват с мъртвите. След което те отново се погребват. На Филипините пък трупът се поставя седнал на стол от 2-3 дни до 2-3 месеца, през което време се извършва прощаването с него. В някои части на света пък, мъртвите се погребват в оценени скални гробници.

 - В книгата са представени историите на най-различни гробища от цял ​​свят. Някои от тях са впечатляващи с размерите си, други със паметниците, трети – заради личността, която почива в тях. Кой траурен парк оставихте най-голямо впечатление, след като пишете за него ?

- Всеки един траурен парк, до който се „докоснах” остави по нещо, което ще запомни. Гробищата в католическите и в южно и латиноамериканските страни ме впечатлиха с монументалността на съоръженията си. В Скандинавието пък се оказва, че местните жители имат едно доста различно отношение към тези места. През уикенда семействата отиват на пикник сред паметниците. Всяко гробище носи своята атмосфера. Но може би едно от най-интересните за мен е „Веселото гробище” в Румъния, което показва едно не толкова сериозно отношение и дори леко намигване към смъртта.

 - Четивото отделя внимание и на гробищните паркове в България. По какво се различават те от останалите траурни съоръжения по света ?

 - С огромно страдание трябва да кажа, че българските гробища са едни от най-занемарените в света. Съвременният българин като че ли няма култура на отношението към своите покойници. Така се случи, че посевещието ми на Централните гробища в София беше ден преди един от Задушниците. Много от гробовете на нашите велики личности бяха потънали в бурени и мръсотия. Улисани в ежедневните за работа и изкарване на пари за насъщния, ние не се сещаме близки за последните си домове на предишните, които не са се родили и отгледали и на които дължината на това, което сме днес. А това е жалко и не говори добре за самите нас.

- Специална част в „ Градовете на мъртвите “ е отредена и на българските военни гробища не само в родината, но и в Европа. Защо са важни и каква е вашата съдба ?

- Военните гробища са неотменна част от историята на една държава. В тях почиват последните дни на живота си за да живеят семействата и потомствата им спокойно. Българските военни гробища са част от нашата историческа памет, която никога не трябва да забравяме. За съжаление и тук нещата не са особено добри. Но като се има, че през последните години предвижда полага грижи за тези гробища, все пак като има ли някаква надежда гробовете на героите от войните за национално обединение на България да не се затрият завинаги и да потънат в небитието.

- Посещавал ли сте някои от 150-те места, описани в книгата? Има ли някой конкретен парк, който бихте искали да посетите ?

 - Трудно е човек да стигне дори и до половината от описаните от мен гробища, тъй като това си е истинско околосветско пътешествие. Посещавал съм почти всички от включените в тома български гробища, а при пътувания във Франция, Русия и Италия съм посещавал тамошните „Пер Лашез”, „Кампо Верано” и „Ваганково”, където е погребан Владимир Висоцки. Но не съм се отказал - при първа възможност ще се постарая да ида лично на всеки от описаните траурни паркове, за да ги видя с очите си и да усетя атмосферата в тях. Един ден може и да успея да ги обиколя всичките...